(1872 ~ 1970) Обсебените от себе си – грешникът, нарцисистът и

(1872 ~ 1970)

Обсебените от себе си – грешникът, нарцисистът и мегаломанът

Обсебеността от самия себе си бива разнообразни типове. Може да вземем грешника, нарцисиста и мегаломана като три доста постоянно срещани вида. Говорейки за „ грешника “, нямам поради човек, който прави грях: всички сме грешници или пък никой не е грешник – това зависи от нашата формулировка за света; тук става дума за човек, обхванат от съзнанието за грях. Такъв човек непрестанно търпи личното си отрицание, което, в случай че е набожен, пояснява като Божие отрицание. Той си е построил избрана визия какъв би трябвало да бъде съгласно самия него и тази визия е в непрестанен спор с познанието му за себе си подобен, какъвто е в реалност. Ако в съзнателното си мислене той от дълго време е отхвърлил максимите, усвоени още в майчиния скут, възприятието за грях може да е надълбоко заровено в неговото неумишлено и да се демонстрира единствено когато е пийнал или когато спи. И все пак да е задоволително, с цел да го лиши от усет към всички наслади и наслаждения. Дълбоко в себе си той продължава да приема всички възбрани, които са му били втълпени още в ранна детска възраст. Богохулстването е нечестивост; пиенето е нечестивост; елементарните бизнес хитрини са нечестивост; и над всичко това – сексът е греховност. Такъв човек, несъмнено, не се въздържа от каквито и да е удоволствия, само че за него насладата от тях е отровена от чувството, че те го позорят. Единствената приятност, която той желае от цялата си душа, е да бъде одобрително приласкан от майка си, което може да му е останало като прекарване от детството. Но защото тази приятност е към този момент недостъпна за него, той живее с чувството, че повече нищо не е от голяма важност: веднага като би трябвало да съгреши, тогава дано съгрешаването да е докрай. Влюби ли се, той търси майчинска деликатност, само че не може да я допусне, тъй като, пазейки облика на майката в себе си, не е кадърен да изпитва почитание към жена, с която има полови връзки. Тогава в своето отчаяние той става нечовечен, след това се разкайва за своята свирепост и влиза още веднъж в мрачния циничен кръг от утопичен грях и действително разкайване. Такава е логиката на психиката на мнозина на пръв взор закоравели безпътници. Онова, което ги отклонява от правия път, е тяхното посвещаване на неосъществим обект (майка или сурогат на майката) дружно с насадения още в ранните детски години неуместен етичен кодекс. Освобождаването от тиранията на сходни вярвания и привързаности е първата крачка към щастието на тези жертви на майчината „ добродетел “.

Нарцисизмът в прочут смисъл е противоположното на нормалното възприятие за грях; той се заключава в склонността на човек да се възхищава от себе си и да чака другите да му се възхищават. В избрани граници това, несъмнено, е обикновено и не трябва да бъде осъждано; само в своя ексцес то се трансформира в рисково зло. У доста дами, изключително когато са богати и издигнати в обществото, способността да обичат е изцяло пресушена и е сменена от мощната нужда всички мъже да ги обичат. Когато такава жена се убеди, че даден мъж я обича, тя повече няма никаква нужда от него. Същото се следи, въпреки и по-рядко, и при мъжете; типичен образец за това е основният воин в „ Опасни връзки “ на Шодерло дьо Лакло. Когато суетата е достигнала сходен мащаб, невероятно е да съществува откровен интерес към друга персона, затова не може да се реализира и същинско задоволство от любовта. Останалите ползи се провалят още по-пагубно. Воден от поклонение към великите художници да вземем за пример, нарцисистът може да стартира да следва изкуство; само че защото живописта за него е просто средство за реализиране на задачата, самата техника в никакъв случай няма го заинтригува, както и няма да може да оцени който и да е обект, с изключение на във връзка с самия себе си. Крайният резултат е неуспех и отчаяние, както и подбив, вместо предстоящите хвалебствия. Същото се отнася и за тия романисти, чиито романи постоянно се самоидеализират сходно на героините си. Всеки сериозен триумф в дадена област зависи от степента на откровен интерес към материята, с която е обвързвана съответната работа. Трагедията на не един и двама сполучливи политици е в последователното изместване на интереса към общността и ограниченията, за които даденият политик се застъпва, от нарцисизма. Човек, който се интересува само от себе си, не буди удивление, а и не би трябвало. Следователно човек, чиято единствена мисъл за света е дали светът ще му се възхищава, надали би постигнал своята цел. Но даже това да стане, той отново няма да е изцяло благополучен, защото човешкият инстинкт в никакъв случай не е изцяло тесногръд, ето за какво нарцисистът лимитира себе си също толкоз неестествено и също по свое откровено разбиране, както и грешникът. Примитивният човек може да се гордее, че е добър ловджия, само че той се радва и на самото гонене на плячката. Тщеславието, когато премине избрани граници, убива удоволствието от всяка активност в негово име и по този метод неизбежно води до равнодушие и досада. Негов източник постоянно е неувереността, а лекът се крие в повишаване на самоуважението. Това обаче се реализира само посредством сполучлива активност, въодушевена от справедливи ползи.

Мегаломанът се разграничава от нарцисиста по това, че желае да бъде всесилен, а не неотразим, и се стреми да вдъхва боязън, а не любов. Към този вид спадат доста лунатици и множеството от великите мъже в историята. Стремежът към власт, също както и тщеславието, е мощен фактор в естествената човешка натура и като подобен би трябвало да се възприема; той става нежелан, когато е несъразмерен и липсва задоволително чувство за действителност. В такива случаи човек става трагичен или комичен, а от време на време и двете. Лунатикът, който си мисли, че е коронована глава, в някакъв смисъл може да бъде благополучен, само че на неговото благополучие не би завидял нито един разумен човек. Александър Велики е от същия психически вид като лунатика с тази разлика, че е имал гения да реализира фантазията на лунатика. Той обаче не е могъл да реализира личната си фантазия, която се е разраствала с всяко негово завладяване. Когато излиза наяве, че той е най-великият поробител в историята, Александър взема решение, че е господ. Дали е бил благополучен човек? Неговото пиене, гневните му пристъпи на яд, безразличието му към дамите и претенциите за божественост допускат, че отговорът е „ не “. Няма по какъв начин да се реализира цялостно задоволство, в случай че единствено един детайл от човешката природа се развива за сметка на другите, нито пък в случай че на целия свят се гледа като на недопечен материал за реализиране величието на личното его. Обикновено мегаломанът, без значение дали е душевно болен или вменяем, е артикул на някакво прекалено оскърбление. Като възпитаник Наполеон страда от възприятие за малоценност по отношение на съучениците си, които са деца на богати аристократи, до момента в който той е оскъдно момче на стипендия. Когато по-късно разрешава на émigrés да се завърнат във Франция, изпитва задоволство да види по какъв начин неговите някогашни съученици му се кланят. Какво самодоволство! Това обаче е последвано от желанието да получи същото задоволство и от царя и това предпочитание го води на остров Света Елена. Тъй като нито един човек не е всесилен, живот, доминиран само от обич към властта, няма по какъв начин рано или късно да не срещне непреодолими трудности. Съзнаването на този факт може да бъде възпрепятствано единствено от някаква форма на полуда, въпреки че в случай че индивидът е задоволително всесилен, може да хвърли в пандиза или да екзекутира ония, които му извърнат внимание на това. По този метод репресиите в политическия и психоаналитичния смисъл вървят ръка за ръка. А където се ползва психическа принуда под каквато и да е очевидна форма, там няма същинско благополучие. Властта, в случай че се придържа в избрани граници, може да способства доста за щастието, само че като единствена цел в живота води до бедствие – вътрешно, в случай че не и външно.

Ясно е, че психическите аргументи за нещастието са доста и разнородни. Но всички те имат нещо общо. Типичният трагичен човек на млади години е бил лишаван от някакво обикновено задоволство и е почнал да цени този тип задоволство повече от всичко друго, заради което животът му става тесногръд, като дружно с това се слага несъразмерен акцент върху достижението, за разлика от свързаната с него интензивност. Има обаче и по-нататъшно развиване, което е доста типично в наше време. Човек може да се усеща изцяло провален дотам, че да не търси някаква форма на задоволство, а единствено развлечения и давност. Тогава става поддръжник на „ удоволствието “. Ще рече, че се стреми да направи живота търпим посредством това да бъде колкото се може по-малко жив. Пиянството да вземем за пример е краткотрайно самоубийство; щастието, което то доставя, е единствено отрицателно, моментно преустановяване на нещастието. Нарцисистът и мегаломанът имат вяра, че щастието е допустимо, макар че могат да възприемат неправилни способи за постигането му; само че човек, който търси упойване под каквато и да е форма, се е отказал от всяка вяра с изключение на от тази в забравата. В този случай първото, което би трябвало да се направи, е той да бъде уверен, че щастието е привлекателно и мечтано. Нещастните хора, както и тези, които страдат от бодърствуване, са постоянно горди с този факт. Може би тази тяхна горделивост е като на лисицата, която си изгубила опашката (препратка към баснята на Езоп); в случай че е по този начин, то методът да бъдат излекувани, е като им се уточни по какъв начин могат да си отгледат нова опашка. Убеден съм, че малко на брой биха избрали нещастието, в случай че виждат метод да бъдат щастливи. Не отхвърлям, че има и такива хора, само че техният брой не е толкоз огромен, че да е от голяма важност. Затова ще предположа, че читателят би предпочел да е благополучен, в сравнение с трагичен. Не знам дали ще мога да му оказа помощ да осъществя това свое предпочитание, само че във всеки случай опитът ми най-малко няма да му навреди.

От: „ Покоряване на щастието “, Бъртранд Ръсел, изд. „ Сиела “, 2021 година
Снимка: Bertrand Russell (1872-1970)